Баланс между Духовността, Разумността и Емоциите

Концепцията за баланс между Духовността, Разумността и Емоциите вероятно звучи като отвлечена, неясна, прозаична, метафизична, или всичко това едновременно.

В тази статия ще предам собствената си гледна точка по въпроса за баланс и как може да го постигнем, като ще комбинирам и различни идеи от знанието, което придобивам ежедневно от различни школи и курсове, които посещавам. Целта ми е поне малко да ни се изясни този тайнствен и някак недостижим баланс. Намирам го за темата на живота си и съм в търсене на него в последното десетилетие от живота си

Разумът се приема като функция на интелекта. Той включва в себе си познавателна функция, логическо и абстрактно мислене. За разумен се счита човек, който провява качества като благоразумие, предпазливост, разсъдливост, проницателност.

Разумността, на свой ред, се дефинира обикновено като съответствие между причините някой да вярва в нещо и самото му вярване, от една страна, или причините да направи нещо и самото действие, от друга.

Моето лично разбиране за разумността е хармонията между това, което говорим, и това, което правим. Това е определението за морален човек, според философската теория за етика и морал. Етика (ethos от гр.) и Морал (mores от лат.)* – и двете имат значение на навик, обичай. Във времето на Древна Гърция и Рим са значели едно и също. В днешно време обаче схващането за двете е различно – едното значи практиката, а другото теорията.

Много често обичаме да казваме, че теорията и практиката са две различни неща. Хубавото е, че все повече се търси как двете да бъдат обединени – в обучителния и в работния процес. И тук не говорим за ценностна натовареност, дали това е добро или лошо, а говорим за концепцията, което в случая е теорията и нека видим какво можем да направим на практика.

Възможност затова е самонаблюдението – човек може всеки ден да записва какво му се е случило през изминалия ден, какви значими мисли са минали през главата му, какви чувства е усетил в себе си, какви действия е предприел. След това може да прочете написаното и да помисли дали то съвпада на реалните му вярвания, ценности и нужди в живота. Аз правя това от една година. С времето осъзнах колко е ценно това записване понеже дава възможността да претегля дали случилото ми се е в синхрон с нуждите на вътрешния ми свят.

В такъв процес е нормално да възникнат емоции или чувства у наблюдаващия. Според някои източници, тези две думи са просто синоними и обозначават едно и също нещо. Моето схващане е, че всяка от тях носи своето специфично значение. От някои източници се приема, че основните емоции са четири: гняв, страх, мъка и радост. Примери като ярост, паника, скръб, любов са по-скоро производни на първите.

Така основните емоции, според мен, са химични реакции в биологията на човека, които предизвикват различни усещания в тялото и модел на дишане.

Представете си, че ви предстои да скочите с парашут и сте на ръба на самолета. Усещането може да е пeрязване в стомаха, премрежване на погледа, трудност да осъзнаете какво се случва, краката или тялото ви може да трепери, или да ви се подкосят краката. Бихте дишали учествно и бързо като че искате да се спасите от опасността. Именно тук се появява и чувството за опасност, за несигурност. За мен понятията емоция и чувство са много близки. Това, което според мен ги различава са физиологическите признаци. Няма как едното да съществува без другото. Често човек осъзнава какво е чувството му, но му е трудно да назове коя емоция лежи под чувството.

Например, човек може да каже: „Чувствам се недостатъчно добър“. Това чувство може да стой над емоция за гняв и автоагресия, придружени от болки в слънчевия сплит. Или пък мъка, че не е удовлетворил нечии очаквания, придружени с трудности в дишането и болки в горната част на гърдите.

Човек може да каже също: „Чувствам се най-щастливия човек на света“ – това чувство може да стои над усещане за лекота в цялото тяло, все едно човек лети, да има блясък в очите, да усеща как дробовете му се изпълват с лекота и диша свободно. Тук емоцията би могла да бъде радост.

Наричаме ги емоционални състояния, защото те носят в себе си физиологично състояние, както и вярване. Често човек може да опише чувството си с тип вярване, както в горния случай: „Чувствам се недостатъчно добър“.

От моя опит в работата с хора знам, че много често хората не разбират кога и защо правят определени неща, които им вредят по един или друг начин.

Осъзнаването, че нещо е проблем е първата стъпка в изцелителния процес. След това е фазата на приемането, може би най-трудният етап. След това идва решителността за промяна и трансформация на ненужното състояние. Според мен, около 50% от трансформацията се случва в първите 2 стъпки. Интегрирането на емоционалното състояние може да се случи на няколко нива:

Съзнателно – Прошка към себе си и/или човека, когото сме винили или ни е наранил;
Подсъзнателно – до което съзнанието няма достъп, но там се пази паметта и първоизточника на състоянието. Може да стане с работа с дъха, медитация, методологии като Psych-K, които работят за промяна на вярвания и освобождаване от стрес, дори понякога със спорт.

Вярвам, че е много трудно да има човек, който да не носи някаква тежест в съществото си. Точката на пречупване идва, когато човек минимум е осъзнал емоционлните си тежести и съзнателно и волево работи за свободата от тях.

Духовността може да я има дори, когато емоционалните тежести не са напълно трансформирани, но човек е освободил пътя в съзнанието си, за да се докосне до своя АЗ отвъд физическите и емоционални ограничености на тялото. Всички знаем за пирамидата на Маслоу – там най-високо стои Духовността. Така е и в Интегративната теория, която ползвам в практиката си.

Моето разбиране за Духовността не се ограничава до вярване в Бог, а по-скоро значи:

свързаност със собствения АЗ: чисто усещане и увереност, че живея според вярванията, ценностите и потребностите си;
че мога да погледна на един човек отвъд материалистичните си вярвания и очаквания за него. Под материалистически вярвания имам предвид такива, които идват от материалния свят, като например: „Той не е добър баща, защото моите очаквания затова са в разрез с неговите“, „Тя не се справя добре с работата си, защото човекът Х се справя по-добре от нея.“
да имам усещане както за физическото си тяло, така и за енергииното.

Духовното свързане със света започва там, където може да се погледне на Човека отвъд неговия пол, националност, етнически произход, вяра, политически убеждения, а да се надникне и приеме какво го е довело по пътя му, да се стигне до същността му, където лежат неговите ценности, вярвания и потребности.

Това ме води до осъзнаването, че единственият ни смисъл като физически същества е да си бъдем полезни и Его границите са ограничение, но и защита. Его границите като ограничениение на собствения свят са ни нужни, за да се защитим от набезите на опасността, дебнеща ни в света.

Интересно би било ако можехме да надникнем взаимно в това, което поражда тази опасност – това може да е липсата на любов или подслон. Стокхолмския синдром разкрива как похитената жертва започва да симпатизира на похитителя си, защото го е опознала и така докоснала неговите реални подбуди за опасното престъпление. До някъде бих направила паралел с това как хората се адаптират към определена среда – работна и/или социална. Например, изграждането на корпоративни ценности стана много модерно в последните години, защото общите ценности са голяма обединяваща сила, която създава усещане за единство и принадлежност, а те лежат дълбоко в нуждите на душите ни.

Общите национални Ценности са това, което прави от народът нация.

За мен баланс между Разумността, Емoционалността и Духовността е възможен и започва там, където действията ни водят до емоции, здравословни за нас и по този начин отваряме полето на духовното свързване със себе си и света наоколо.

Ще се радвам да споделите мнения относно темата?